„Memento“ може да е твърде умен, за да бъде хит

Спомен
Тип- Филм
- мистерия
- Трилър
„Memento“ може да е твърде умен, за да бъде хит
Има филми, които ви карат да се чувствате добре: „E.T.“, да речем, или „Четири сватби и едно погребение“. След това има филми, които те карат да се чувстваш умен, като „Л.А. Поверително“ или „Влюбеният Шекспир“. И тогава има филми, които са ТОЛКОВА умни, ТОЛКОВА умни, ТОЛКОВА гениално като Рубик в своята конструкция, че в крайна сметка те карат да се чувстваш малко тъп — и да го обичаш.
„Memento“ е един от тези филми и вече е на път към заслужен култов статут. Подобно на толкова разнообразни филми като „Да бъдеш Джон Малкович“, „Обичайните заподозрени“ и „Шестото чувство“, „Memento“ ви осмелява да сте в крак с него, ласкае ви да си мислите, че сте го развалили, след което изтегля 11-ти час, който ви принуждава да преосмислите всичко, което сте видели.
И прави всичко това, докато разказва историята си назад.
„Спомен“ е историята на застрахователния следовател Леонард Шелби (Гай Пиърс), мъж, обсебен от намирането на мръсника, който е изнасилил и убил жена му. Има само една уловка: докато се бори с лошия човек, Леонард получи удар в хълбока си, което го лиши от краткосрочната му памет. Той не може да си спомни нищо, което му се е случило преди 10 минути. Той не знае дали жената, до която се събужда, е дългогодишна любовница или краткосрочна любовница; той не може да си спомни, по време на преследване, дали е преследвачът или преследвачът. Той е принуден да разчита на външни патерици като полароиди и бележки за себе си под формата на татуировки, разпръснати около крайниците и торса му.
Но ако не си спомняте, че сте правили татуировката, можете ли да се доверите на това, което пише?
„Memento“ започва с последната си сцена — Леонард удря човека, когото преследва през цялото това време (бих казал „най-накрая“, но наистина е „отначало“). След това се връщаме, сцена по сцена, постепенно натрупвайки решаващата ретроспектива, която липсва на Леонард — липса, която го обрича, оказва се, да живее в отмъстителна лента на Мьобиус с дълбоки екзистенциални размери.
За известно време обаче изглежда, че режисьорът Крис Нолан играе стандартната неоноар игра. Има една уморена фатална жена (Кари Ан Мос от „Матрицата“) и подвижна най-добра приятелка (невестулка Über и новият обикновен Джо Пантолиано от „Сопрано“); има главорези, които заплашват и биват застреляни. Но режисьорът или има по-големи риби за пържене, или е толкова очарован от разказа си за яденето на опашка, че не се интересува от стандартното действие. „Спомен“ се превръща смело в медитация върху ентропията – за това как всички ние щяхме да останем в заблуда, ако не за спомен, и как може би дори паметта не е достатъчна, за да ни спаси.
Това са смели и некомерсиални изводи, поради което „Memento” вероятно ще се втвърди, когато се разшири от градските пазари, на които се справя доста добре. И това е, което разделя филма от готови култови обекти като „Обичайните заподозрени“ или „Криминално чтиво“: В края няма висцерална, емоционална печалба. (Как може да има, след като е началото?)
„Memento“ работи брилянтно на философско ниво – мислех за него от дни, в редуващи се пориви на ободряване и депресия (колкото повече съзерцавате затруднението на Леонард, толкова по-смразяващо тъжно става то). Той демонстрира страхотна актьорска игра на Пиърс, Пантолиано и особено Мос, чийто характер се задълбочава и загрубява, докато филмът се размотава (развива?). И безспорно това е един адски трик в салона.
В крайна сметка обаче трагедията на Леонард е неотделима от ослепителния, студен гений на конструкцията на филма. Режисьорът Нолан има смелост да откаже на публиката си всякакъв вид затваряне и докато част от мен аплодира това, друга част иска той да не е ДОСТЪЛНО умен.
СпоменТип |
|
жанр |
|
mpaa | |
време на изпълнение |
|
директор | |